You are here: Home Миналото Българското минало Емблематични личности свързани с българската история: Апостола на Българската Свобода Васил Левски

Емблематични личности свързани с българската история: Апостола на Българската Свобода Васил Левски

Оценка на читателите: / 9
Слаба статияОтлична статия 

 

Апостола на българската свобода Васил Левски /1837-1873/Апостола на българската свобода Васил Левски /1837-1873/

На 18 февруари 2017 година се навършват 144 годиин от обесването на Апостола на българската свобода, идеолога и организатора на българската национална революция, основателя на Вътрешната революционна организация и съоснователя на Българския революционен централен комитет Васил Левски. Най-емблематичната личност осветила, като ярка звезда макар и за кратко българският исторически небосклон през последните столетия.

Още приживе Васил Левски бе наречен от съвременниците си Апостол по подобие на Христовите ученици и последователи, но и на носителите и изповедниците на новата –  вяра през ХІХ в. за правата на човека за свобода, за стремежа на нациите за самостоятелност и равноправие, за независимост и национални държави.

Тази нова вяра роди и новите апостоли – Мацини и Гарибалди, Костюшко и Ригас Велестанлис, Кошут и Петьофи… Така по дълг и призвание, по идеи и дела, но и по прозвище и признание, Васил Левски не само се родее с борците за свободата – лична, национална, общочовешка, но има място и в Европейския пантеон на строителите на нова „млада” Европа.

Подготвяйки моралната и с оръжие Българска национална революция Левски мечтае за чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.

Васил Иванов Кунчев-Левски е роден на 18 юли /6 юли стар стил/ 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев и Гина Иванова Василева Караиванова-Кунчева. Той имал двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка.

Семейството на Левски

Бащата на бъдещият Апостол на българсвобода Васил Левски Иван Кунчев /1808 – 1851 г./

В спомените на съвременниците си Иван Кунчев бил среден на ръст, със сини очи, рус. Обличал се по „френски“ – с панталон, сако, балтон или кюрк. Бил много справедлив, състрадателен и отзивчив към човешките страдания.

Така изглежда в наши дни погледната отвън въстановената след опожаряването й  през Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./родан къща на Апостола на българската свобода Васил Левски в КарловоТака изглежда в наши дни погледната отвън въстановената след опожаряването й през Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./родан къща на Апостола на българската свобода Васил Левски в Карлово

Иван Кунчев роден 1808 г. в село Кочмаларе (днес Отец Паисиево)бил седмото дете в семейството на Кунчо Тудоров и Виша. Семейството живее в Кочмаларе до 1812 г., когато Кунчо убива Сабри бей и бяга във Вонягово.

Заедно с него са и по-малките му деца. Във Вонягово Кунчо се жени за втори път за войняговката Яна Искрьова, от която има един син – Въльо. Иван е най-близък с най-големия си брат Видул воевода и с най-малкия, родения от Яна, Въльо, който дори му е ортак в дюкяна.

За детските години на Иван Кунчев не се знае почти нищо. Той обича да се върти из вапцаджийницата на баща си. Учи в килийното училище и за времето си е грамотен и безмерно ученолюбив. Посочен е сред спомоществователите на „Христоитията“ в превод на Райно Попович и на „Александрията“ в превод на Христо Попвасилев.

След брака му с карловката Гина Караиванова Иван Кунчев става член на вапцаджийския еснаф. Той произвеждал и ръчен гайтан на вулия. Имал дюкян и работници, бил занаятчия, известен и търсен в града и околията. От това време са и спомените на карловци за него. Бил високоуважаван заради своята честност и справедливост. Карловци се обръщали към него за съвет и разрешаване на възникнали спорове и приемали думата му като закон. Бил скромен и тих, отзивчив и дружелюбен. Понеже бил заможен и обичан човек, за Коледа Иван колел две прасета – едното за семейството си през зимата, а второто – за гостите: роднини, приятели, клиенти, дошли да го поздравят за именния му ден.

Бащата на Апостола Иван Кунчев /1808 – 1851 г./Бащата на Апостола Иван Кунчев /1808 – 1851 г./

Когато родителите на жена му Гина починали, Иван Кунчев отказал да вземат каквото и да било от онова, което й се полагало при делбата. Не от обида или от високомерие, а защото бил материално осигурен и децата му не живеели в нужда. Генчо Караиванов, най-големият брат на Гина, го спрял и му казал: „Ти трябва да оставиш нещо и за твоите деца, та и те да знаят, че някога са имали дядо и баба!“ За спомен Иван взел три сахана – по един за вече родените деца.

По спомените на дъщеря му Яна  заради племенниците си Иван Кунчев получил удар, вследствие на който ослепял. Най-големият син на Въльо, Иван, разказва Яна, много пиел, също като баща си.

На Узунджовския панаир те продали тридесет топа чужд вапцан шаяк, който бил в дюкяна на Иван, тъй като собственикът му още не бил си го взел. Честният занаятчия не успял да преживее случилото се и се разболял.

Пак по спомените на Яна Кунчева и на съпруга й Андрей Начов, Въльо, след като брат му се разболял, „изял“ всичко, което било орташко, синовете му продали дюкяна, а след смъртта на Иван Кунчев разделили и къщата, купена с парите му. И отново с мъка казва Яна: „Сълзите, дето изплакахме, па и на Васил и Христо, и на Петър стана много мъчно, че продадоха дюкяна на татя. Тоя дюкян беше купуван от тати с негови пари. Къщата, дето имахме, беше купена пак от тати, па като умря, чичо я раздели на две“.

На сватбата на Яна през 1850 г. Иван Кунчев бил с патерици и подкрепян от други. Умира от мозъчен кръвоизлив през 1851 година.

Майката на Левски Гина  Караиванова -Кунчева /1812-1878 г./

Гина Караиванова-Кунчева родена 1812 г. в град Сопот в семейството на сопотненеца Васил Караиванов и карловката Евдокия.

След 3-те кърджалийски погрома над Сопот (1794, 1801, 1807), от които последният е най-опустошителен, голяма част от населението на Сопот се изселва в Карлово. Поради изградената около него защитна стена градът не е засегнат от кърджалийските набези.

Майката на Левски Гина Кунчева /1812-1878 г./Майката на Левски Гина Кунчева /1812-1878 г./

Семейство Караиванови се преселва в Карлово с 4-те си деца: Генчо (1795-1865), Гана (1797-?), Христо (1800-1874) - по-късно се замонашва и приема името Василий и Гина (1805-1878). В Карлово се раждат още 4 деца: Атанас (1807-1877), Мария (1815-?), Дона (1818-?), Пею (ок. 1823-1865) и Петко (1825-1858).

Васил Караиванов ебил златар по занятие и предава този занаят на сина си Атанас Караиванов.

Към 1830 г. Гина Караиванова се омъжва за бояджията на гайтани Иван Кунчев, преселник в Карлово от село Кочмаларе (дн. Отец Паисиево) на 14-15-годишна възраст. Семейството има 5 деца: Яна (1833-1913), Васил (1837-1873), Христо (1840-1870), Петър (1844-1881) и Мария (1847-1851).

Съпругът Иван Кунчев умира през 1851 от мозъчен кръвоизлив. Гина Кунчева е жена с твърд характер и дава на децата си най-доброто възпитание и образование според възможностите си. Преживява смъртта на 3 от децата си - Мария, Христо и Васил.

След инцидента в Сопот на 19 юни 1869 г., където местен човек познава в палтото на Левски своето, грабва го и после намира в него бунтовнически документи откриват майка на Левски в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката й сестра Мария.

Клетата жена е подложена на разпити за дейността на сина си, но тя твърдо мълчи. Следват жестоки мъчения, връзват я за кофата и я пускат в кладенеца на двора със заплахата, че ще отрежат въжетата. Въпреки всичко, Гина не проронва и дума.

Преди да тръгне за Къкрина през декември 1872 г., Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. Последната среща на Гина Кунчева и Левски била на 6 декември 1872 г. в сопотския метох.

На прощаване от очите на Гина рукнали сълзи от радост.  Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо плаче? Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: „От радост, синко!“

Това била последната среща на майката със сина.Хрониките свидетелстват, че когато й съобщават за смъртта на сина й, тя изрича думите:

“Не, никакво жито няма да варя. Васил никога няма да умре”

Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник.

Въпреки това изпълнява заръката и занася косите му при поп Костадин, който ги опява, но ги съхранява до своята смърт, а не ги погребва.

Преживяла толкова трагедии, коравата българка не може да преодолее кошмара, наричан от карловци Страшното.

В края на 1877 г. три от внучките  тръгват пеш през Балкана към Свищов, за да се спасят от турски безчинства. „Страшното” в Карлово са петте месеца през 1877 г., когато местните са избивани от турски войници и  башибозук, преди градът да бъде освободен от руската армия. В двора на Куршум Джамия турците издигат седем бесилки. С тях започва „Страшното”, по време на което са обесени 897 мъже и мъжки рожби от 7- до 70-годишна възраст.

Предводителят на башибозука Емин Ага повикал майката на „баш гяурина” - Гина. Тя не свела глава, стиснала зъби и повела хорото на вдовиците около бесилките, където висели мъжете им. През това време башибозукът гълтал баници и пиел шербет.

Поради глад, студ и лишения Гина Кунчева се самоубива във вече освобеденият от османска власт от руските войни Карлово.

Майката на Левски се хвърля в почти замръзналия кладенец на съседна на къщата ? в Карлово улица. Това става на 27 януари 1878 година – пет години след обесването на Апостола. Гина Кунчева изживява последните си дни с дъщеря си Яна, децата ? и сина си Петър, участник във Втората българска легия, бивш комита, четник от ботевата чета, добрал се до Плоещ за да се запише в българското опълчение за да бие в Руско-турската освободителна война /1877-1878г/. Опълченецът Петър Кунчев се се сражава с Предният руски отряд командван от генерал Йосиф Гурко в боевете при Стара Загора и Шипка с армията на Сюлейман паша. При отбраната на прохода е тежко ранен в крака като е засегнато частично и зрението му. Руските военни лекари успяват да спасят крака му от ампутация но Петър Кунчев ще накуцва до краят на живота си и ще бъде със силно увредено зрение и здраве, което ще го превърне в полуинвалид.

Гробът на Гина Кунчева е забравен и заличен. През 1935 г.  вдигат паметник с ограда до църквата „Свети Николай”, но не могат да намерят костите . Останките на гина Кунчева са открити след години при изкоп на канал - познават ги по монета, която постоянно носела вързана в черната си кърпа. Костите на великата майка са събрани в щайга и погребани в гроб до паметника. Неин паметник има и в двора на къщата музей на Апостола.

Братята и сестрата на Апостола: Христо Иванов Кунчев, Петър Иванов Кунчев, Яна Иванова Кунчева

Христо Иванов Кунчев /1840 -1870 г./ е роден през 1840 г. в Карлово син е на Иван Кунчев и Гина Караиванова- Кунчева. Той е по-малък от Васил и по-голям от другият брат на Апостола Петър.

Христо Кунчев /1840-1870 г./ между участниците във Втората българска легия Васил Левски вляво и Христо ИвановХристо Кунчев /1840-1870 г./ между участниците във Втората българска легия Васил Левски вляво и Христо Иванов

Христо бил с черна коса и тъмни очи като роднините на майка си. Първоначално учел във взаимното училище в Карлово, но не го завършил и отишъл да учи занаят – басмаджилък – в Сопот, но поради неспокойния си и буен нрав се завърнал в Карлово и станал помощник на вуйчо си Генчо в известния тогава Караиванов хан. Веднъж едва не пребил един от агите, който отказал да си плати пиенето.

Заради тази случка заминал за Пловдив, където станал шивач на панталони. Там се запознал и сближил с Христо Иванов-Големия, другар на брат му от Първата легия. Напуснал Пловдив през 1867 г., заминал за Цариград, откъдето заедно с Христо Иванов-Големия тръгнали за Румъния, за да се срещнат с Васил Левски. Дяконът обаче вече бил в Сърбия, в очакване да се даде началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци потеглили пеша за Белград. Христо Кунчев не бил приет в Легията поради болест (имал е херния), но останал заедно с другарите си и работел като абаджия при един сръбски майстор. След разтурянето на Легията се грижел за заболелия си брат.

През есента на 1868 г. заминал за Румъния, където според някои изследователи е живял с близкия си приятел Христо Ботев между октомври 1868 и февруари 1869 г., а към тях се присъединил и Васил Левски. Това е точно онази вятърна мелница, точно онзи знаменателен момент, за който Ботев пише на К. Тулешков… Писмо, което някои смятат за фалшификат … и въз основа на това правят извода, че Левски и Ботев никога не са се срещали, не са се познавали, нищо, че в Карлово поне до началото на ХХ век, се е говорело за близкото родство между двамата.

Христо Иванов Кунчев е сред основателите на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките. В „Списък на личния състав на Българското книжовно дружество от основаването му през 1869“ името му е на двадесето място. В списъка на дарителите на парични помощи за Дружеството на деветнадесето място стои оригиналният личен подпис на Христо Кунчев.

Христо Иванов Кунчев умира, най-вероятно от туберкулоза, на 9 април 1870 г., „часа 11 и 30 по европейски през денят“, както е отбелязал в своето тефтерче Левски.

Петър Иванов Кунчев  или Петър Левски /1844-1881 г./, както сам се нарича след смъртта на брат си Васил, е третият, най-малък син на Иван и Гина Кунчеви. По спомените на съвременниците той много приличал на брат си. Рус, със сини очи, пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, с буден ум.

Роден е през 1844 година. Едва навършил 20 години, напуска Карлово.

Най-малкият брат на Васил Левски Петър Кунчев-Левски /1844-1881 г./ Най-малкият брат на Васил Левски Петър Кунчев-Левски /1844-1881 г./

Васил Караиванов разказва, че турците поискали от него данък „бедел“, дължим от всички българи между 20 и 40 години, а той ги посрещнал с думите: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници.“

Найден Геров го снабдява с руски паспорт и така, през Одрин и Цариград, Петър се озовава във Влашко. Там се занимава с чиракуване.

Участва във Втората българска легия в Белград през 1867 г. Активно съдейства на Васил Левски в революционно-апостолската му мисия. Във ВРО е известен като Петър Левски.

След разпускането на Легията отново се завръща във Влашко, където остава до май 1876 година. В спомените си Кирил Ботьов пише за него: „Братът на Левски, Петър, беше се настроил страшно срещу Каравелов, защото мислеше, че Каравеловата печатница е от Дякона. То действително беше така, по-голяма част от буквите бяха купени от Левски с народни пари, а пък Каравелов не даваше пари на хъшовете“.

По времето, когато се организира четата, на която по-късно главен воевода е Христо Ботев, Петър, заедно с Атанас Горов, е изпратен с препоръчително писмо до него от Тодор Пейов. Те са и сред първите доброволци за включване в четата.

След разпадането на четата Петър Левски е в групата на военния ръководител Никола Войновски. Той се отделя от Войновски на 30 май, заедно с хаджи Костадин Димитров от Сливен. Двамата тръгват към София, където намират убежище. Петър Левски и другарят му са били укрити първо в църквата „Св. Петка“, а след това в Нешовата книжарница. Книжарницата на Нешо била на днешната ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“.

За укриването на двамата от Нешо свидетелства и Кършовски: „Но после додох в къщата на г-н Нешо Грозев (Крушкин), дето имаше в неговата къща две момчета от нашенско – Петър Леф., х. Костадин Димитров. В неговата къща са живели некои три месеца време, без никой да знай, освен неколко лица“. След като намират убежище при него, по-късно двамата четници се укриват в хана на Спас Гьошев, баща на другия обесен – Киро Гьошев.

Нешо или Никола Крушкин Чолака е бил близък на Васил Левски, останали са свидетелства за това, че той го е придружавал до Драгалевския манастир. Самият Нешо бил обесен на 15.11.1877 г. заедно с Георги Абаджията, Киро Гьошев и Стоян Книжар, обесени в четирите края на София в близост до книжарниците си. След Освобождението в памет на обесените софийски книжари е планиран грандиозен мемориален комплекс, от който е осъществена само една част – Лъвовия мост. Четирите лъва символизират четиримата обесени.

Последното им убежище е при хаджи Стоянка Цокова. По повод на нейна молба за отпускане на помощ след Освобождението, през 1892 г., софиянците Иван Анреев, Г. Атанасов, Ат. Ножаров, Д. Димов и Н. Митов пишат до Народното събрание следното: „Баба хаджи Стоянка Цокова бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеца с приносимата от нас помощ – само за храната им, тя без никакво възнаграждение на труда и квартирата криеше ги, переше ги и пр., с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодния случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт…“. Паспортите са извадени със съдействието на Найден Геров.

От Цариград Петър Левски заминава за Кишинев, Русия, където постъпва на военна служба. Научавайки за организирането на Българско опълчение,

Петър заминава за Плоещ, като напуска службата си на 19 април 1877 г. и от същата дата е записан в Опълчението, в Първа българска опълченска дружина, Втора рота. По-късно е преведен в Трета дружина под командването на подполковник Павел Калитин. Участва в сраженията при Стара Загора и в Шипченските боеве, където на 11 август е ранен в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в украинския град Харков. Награден е с военен орден и Георгиевски кръст за храброст.

От лазарета в Търново е изпратен за лечение в Харков. На 22 декември 1877 г. е уволнен по болест, а по-късно завинаги, „с право на 10 копейки дневно“ и му е предоставен безплатен билет за „всички транспортни средства“, за да се завърне в родното Карлово.Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 година.

От първите дни Петър моли за дребна общинска служба, която да му осигури поне минимални средства. Но такава не му дават, нито му отпускат поборническа пенсия, тъй като той и не подава молба за такава. Запазено е негово писмо до Найден Геров, в което Петър Иванов Кунчев моли за работа.

„Просим Ви, г-н Геров,

Падам пред Вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох от Харков, из болницата в Карлово. Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа… Затова Ви моля като наш защитник да ма наместиш в Карлово на някаква служба…

Ваш покорни слуга Петър Иванов Левски от Карлово”.

В първите дни на м. април той отново пише на Найден Геров:

„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници … да ма наместиш в Карлово на някоя служба.”

Петър заминава и за Ловеч, за да потърси възмездие за предателството на брат си Васил Левски. Тук също има две версии какво точно се е случило и кога се е случило. Според едната версия, цитирана и от д-р Параскев Стоянов, по сведения на ловешките дейци, Петър отишъл още през 1874 г. в Ловеч, с намерението да убие поп Кръстю, но след дълги разисквания ловешките членове на комитета го убедили „да го остави да живее, за да се накаже по-много“. Според другата версия, потвърдена и от спомените на Яна Начова, посещава Ловеч след Освобождението и, след като се срещнал с попа и направил свое разследване, Петър се убедил, че не той е предателят на Левски и се завърнал в Карлово. Това рекъл и на сестра си: „Няма кабаат попът“.

След като се завръща от Ловеч, дали със или без съдействието на Найден Геров, той най-сетне е назначен за градски стражар, но вече е много късно. Туберкулозата го изяжда отвътре и Петър Иванов Кунчев издъхва през 1881 година. Погребан е в Карлово, но гробът му е забравен и днес е в неизвестност.

Яна Иванова Кунчева /1835-1912 г. сестрата на Левски, най- голямата от децата на Иван Кунчев и Гина Кунчева, единствената от семейството на Левски, която оставя поколение

Яна е родена през 1835 г. Яна е единственото дете на Иван и Гина Кунчеви, което оставя поколение. През 1850 г. се омъжва за Андрей Начов – средно заможен търговец, който вапца платовете си при баща й. От брака им се раждат девет деца: Начо, Тота, Гина, Мария, София, Елена, Христо и Иван, Елена.

Яна Иванова Кунчева /1835-1912 г. сестрата на Левски, най- голямата от децата на Иван Кунчев и Гина Кунчева, единствената от семейството на Левски, която оставя поколениеЯна Иванова Кунчева /1835-1912 г. сестрата на Левски, най- голямата от децата на Иван Кунчев и Гина Кунчева, единствената от семейството на Левски, която оставя поколение

Най-големият син на Яна и Анрей Начови е Начо. Той се ражда през 1852 г., един от учредителите на родовия комитет (1885), съорганизатор на всенародна подписка за издигане на паметник на Апостола на българската свобода в столицата. Сключва брак с Магдалена, от която има един син – Андрей, напуснал този свят няколко месеца след раждането си. Начо умира през 1895 година.

През 1853 г. Яна ражда дъщеря си Тота, но тя живее само една година.

През 1857 г. идва третото дете – Гина (1857-1939). Гина намира своя другар в лицето на съратника на Левски – Христо Загорски, член на революционния комитет в Карлово. След Освобождението Загорски е държавен чиновник в София. От брака им се раждат двама синове и една дъщеря. Синът им Бочо Загорски избира военната кариера и достига до чин полковник. Негова съпруга е Мария, дъщеря на ген. Иван Соколов. От този брак се ражда синът им Христо, който става стоматолог. Този Христо Бочев Загорски има два брака: първият е с Маргарита Вагнер, която му ражда две дъщери – Жанина и Мария. От втория си брак с Карамфила Кузева има една дъщеря – Албена.

Жанина се омъжва за Димитър Христов, с когото живеят в София. Мария е медицинска сестра, живее в Стара Загора, откъдето е съпругът й Христо Петров. Мария и Христо имат дъщеря – Силвия, омъжена за Динко Тенев. От този брак се раждат две деца – Тихомир и Мария-Хесуса. И двамата живеят в Испания.

Третата дъщеря на Христо Загорски, от втората му съпруга Карамфила, Албена е инженер. Тя и съпругът й Теодор Саказли имат две дъщери – Десислава и Кристина. Те живеят в Гърция.

Второто дете на Христо Загорски и Гина е Христина. Тя е учителка по френски език, а съпругът й Славчо Паскалев е философ. Те двамата нямат деца.

Най-малкият син на Христо и Гина – Никола Загорски, учи в Брюксел, а след това е чиновник в БДЖ. Сключва брак със Славка Червенкова, от която има син – Христо, но той напуска този свят на 35 години, без да остави потомство.

Четвъртото дете на Яна и Андрей Начови, Мария, е родена през 1860 година. За нея карловци си спомнят, че едва дванадесетгодишна помага на вуйчо си Васил, като пренася, вързани под фустичката си, пълните му револвери от техния дом до дома на Неда Тачева, където по онова време е Левски. Малко преди да прекрачи прага на Нединия дом, единият револвер се изхлузва, пада на калдъръма и гръмва, Мария го грабва и се втурва към вуйчо си. Малката Мария също така рисува добре.

По време на въстанието заедно със сестра си Гина помага на Мария Ганева при извезването на знамето на карловци, чийто лъв очертава още с вуйчо си. След Освобождението Мария се омъжва за Васил Платнарев – председател на Карловския революционен комитет, а по-късно околийски управител на града. От брака им се раждат пет деца: Ана, Иван, Иванка, Вера и Андрей. От тях само Иванка създава семейство, но няма поколение. Андрей загива край Одрин по време на Балканската война.

От дома на сестра си Васил Левски поема пътя за Белград и за Първата българска легия. Домът й е и последният в Карлово, от който Дяконът тръгва по своя път към Ловеч и оттам към безсмъртието. Подобно на своя брат и неговия събрат Миткалото, Яна разбира от билки и приготвя мехлеми. Дейност, която заедно с майка й и дъщеря й ще продължат и по време на Въстанието, и по време на войната.

София (1863-1941) е петото дете на Яна и Андрей. Тя също избира за свой другар в живота член на революционния комитет в Карлово – Никола Зидаров. След Освобождението той е висш държавен чиновник в София, а съпругата му е председател на женското дружество „Възпитание“ в родния й град. Имат три деца: Стефана, Елена и Ана. Елена умира на две годинки. Ана (Анка) живее и умира в София, без да остави потомство. Анка Зидарова оставя спомени, в които разказва за баба си Гина и за майка си. Ето част от тях: „Баба Гина с цялото семейство на дъщеря си не е престанала да работи за благото на народа. Приготовлявали са лекарства (сладки мехлеми, кърпи и други санитарни потреби) под ръководството на баба Гина и сестра й Гана Караиванова, по мъж Фъргова. Техни помощници са били Тина поп Христова и Ефросиния Цочева.

Във време на войната децата (Гина, Мария и София) с учителката им Евгения калугерицата и двете й сестри Елена и Екатерина в деня на св. Харитина избягват от Карлово поради Страшното в града, за да се спасят и през Балкана пристигат в Търново. След избягването на децата баба Гина и баба Яна са били много измъчени, понеже се страхували дали са живи и да не са попаднали в турски ръце…“ Само най-голямата, Стефана, продължава рода, като сключва брак с пловдивския адвокат Наню Пачауров. Самата Стефана завършва „немска филология“ в Германия. От брака се раждат син и дъщеря. Синът Георги поема професионалния път на баща си. Сключва брак с Мария Грудева, но нямат деца. Дъщерята Божана от брака си с Добри Василев има две дъщери – Мария и Стефана. Мария е педиатър, майка на двама синове, Койчо и Божидар, от брака й с д-р Петко Касабов. Койчо е юрист, женен за Антонина Сотирова, с която имат дъщеря – Мария. Божидар е лекар, специализиращ в Германия. Втората дъщеря на Божана и Добри Василеви, Стефана, е инженер-химик и от брака си с инж. Андрей Ветренски има дъщеря Мария, също инженер.

Елена (1865-1867) е шестото дете в семейство Начови.

Христо и Иван, близнаците, родени през 1867 г., умират веднага след раждането си.

Елена (1871-1943) е последното дете на Яна и Андрей. Тя сключва брак с най-дългогодишния председател на родовия комитет Стефан Красев. Той е директор на Народната банка до 1916 г., а също така и на банка „Напредък“. От брака им се раждат пет деца: Петър, Екатерина, Донка, Андрей, Петко.

Най-големият, Петър, поема пътя на баща си и става банков служител. Сключва брак с Кина Илиева, от която има дъщеря Елена, избрала професията на инженер-химик. Второто дете на Елена и Стефан е дъщеря – Екатерина. Тя завършва висшето образование в Берлин и дълги години е музикален педагог. Със съпруга си Светослав Икономов имат двама синове – Васил и Христо. Васил умира на 10 години. Христо завършва строително инженерство, а от брака си със Стояна Стойчева има дъщеря Екатерина. Екатерина завършва агрономство и се омъжва за Иван Томев, от когото има два синове – Борислав и Христо. Борислав е инженер, Той е женен за Петя Каменова и имат дъщеря на име Ива. Третото дете в семейството на Елена и Стефан е Донка, която умира на 15 години. След нея е Андрей, женен за Маргарита Големанова, от която няма деца. Последното дете на Елена и Стефан Красеви е Петко.

Той е журналист, женен за Донка Таслакова, от която имат дъщеря Маргит. Тя е икономист по образование и в момента е единственият жив най-пряк родственик – правнучка на Яна и Андрей Начови. От брака си с Божидар Богданов има две деца – Христина и Петко. Христина е психотерапевт и ръководи неправителствена организация, която работи с млади хора. Омъжена е за Найден, който е инженер, но има собствена рекламна агенция. Имат две деца – Михаил и Яна. Братът на Христина – Петко е графичен дизайнер. Той е женен за Аглика Величкова. Двамата имат двама сина – Божидар и Ивайло.

Така от деветте деца на Яна и Андрей Начови само Гина, София и Елена имат поколение.

През 1902 г. Яна Кунчева-Начова получава удар, а през 1913 г. завършва земният й път. Тя дарява къщата и прилежащия й двор на Общината, за да бъде разширен площадът пред паметника на Васил Левски.

Вуйчото на Апостола брат на майка му Гина Кунчева архимандрит хаджи Василий /1800-1874  г./

Архимандрит хаджи Василий, роден като Христо Василев Караиванов, е български духовник, архимандрит. Вуйчо на Васил Левски. С него е тясно свързано замонашаването на Левски с името Игнатий и приемането на духовен сан йеродякон.

Вуйчото на Апостола брат на майка му Гина Кунчева архимандрит хаджи Василий /1800-1874  г./Вуйчото на Апостола брат на майка му Гина Кунчева архимандрит хаджи Василий /1800-1874 г./

Христо Караиванов е роден през 1800 г.в Сопот. По-голям брат на Гина Караиванова, майка на Васил Левски. През 1852 г. приема послушничество,а през 1856 г. се замонашава в сопотския мъжки манастир "Свети Спас" ("Възнесение Господне") с името Василий. Дотогава се занимава с търговия, заедно с най-малкия си брат Петко (съпруг на Неделя Петкова). След смъртта на брат му през 1858 г. разпродава стоката, ликвидира търговията и става хаджия, след като посещава Божи гроб. Таксидиот на Хилендарския светогорски манастир (Хилендарски метох в Карлово).

През 1859 г. в карловската църква "Света Богородица" е ръкоположен от пловдивския владика Паисий в архимандритско достойнство, а племенника му Васил в йеродякон.

Отношенията между вуйчото и племенника са противоречиви. Вуйчото обещава на младия тогава Васил, че ако се покалугери, ще го изпрати на учение в Русия, така мечтано от племенника, но не удържа обещанието си. По-късно архимандрит хаджи Василий е обвиняван в много прегрешения срещу племенника си Васил, включително и в предателство. Няма нито едно доказателство или документ, уличаващ го в тези прегрешения, нито пък самият Левски някога го е обвинил.

Васил Левски поема своя път на революционер, без да се е отказал напълно и от духовното си служение, а архимандрит хаджи Василий остава да служи на Бога и църквата до 1874 г., когато е убит и ограбен от разбойници в околностите на с. Синджирлий (дн. Веригово, квартал на Хисаря).

Ранен живот на Левски

Васил Кунчев учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умрял от мозъчен кръвоизлив и тримата братя останали да се грижат за семейството. Тогава Васил бил едва на 14 години. През 1855 г. Васил станал послушник при вуйчо си архимандрит Василий билпреди това таксидиот /пътуващ православен монах, който събира помощи, доброволни пожертвувания за манастир / на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора.

Той учил две години в класно училище в Стара Загора и изкарал едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров през 1850 година.

На 7 декември 1858 г. Васил Иванов Кунчев приел монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий ръкоположил Игнатий /Левски/ за йеродякон в църквата "Света Богородица" гр. Карлово.

През 1861 г. под влияние на Георги Сава Раковски /Съби Стойков Попович/, Левски се посветил на революционното дело, като напуснал манастира, с което разочаровал вуйчо си. В стихотворението посветено на Левски, българският писател и поет на героичните борби на нашият народ за национално освобождение Иван Вазов обрисува решението на Левски да се откаже от монашеството със стиха: "Манастирът тесен, за моята душа е .".

Участието на Левски в Първата българска легия организирана от Георги Стойков Раковски

На 3 март 1862 г. вечерта Левски напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През София и Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април.

В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград.

Първата българска легия

Първата българска легия била военен отряд, сформиран в Белград от български доброволци по време на сръбско-турския конфликт от 1862 година.

Участници в Първата българска легияУчастници в Първата българска легия

Според предварително изготвения план се предвиждало в случай на война между Сърбия и Османската империя легията да премине сръбската граница и да навлезе в българските земи, където да вдигне на въстание българското население.

Съгласно плана за освобождение на България, оформен окончателно в края на 1861 година, освободителното въстание на българите от двете страни на Стара планина трябвало да започне с нахлуването на полк отборни бойци от сръбска в османска територия през Княжевац до Търново. Поради недостига на финанси и липсата на собствена база на българските революционери, изпълнението на намеренията им зависи изцяло от княз Михаил Обренович.

Планът на сръбските власти бил да използват Раковски и доброволците му за прогонване на османските гарнизони от сръбска територия. За поддържане на непосредствени контакти със сръбското правителство по инициатива на Раковски в Белград било създадено "Привременно българско началство".

С помощта на сътрудниците си в Цариград Стоил Балкански, Стоян Буйнов Раковски започнал агитация и събиране на средства още през септември 1861г. На призива му откликнали както емигранти, така и революционери от самата България. Към юни 1862 година в Белград се събират 600 доброволци. Между тях били Васил Левски, Христо Цонев Бръчков, Стефан Караджа, Ильо войвода, Васил Друмев, Христо Иванов-Големия, Христо Македонски, Димитър Беровски и

Издръжката на легията била поета изцяло от сръбското правителство. Легистите трябвало да преминат известна военна подготовка, за да могат да участват в бъдещото въстание. Вместо пълноценно военно обучение, през повечето време определено за него бъдещите българските легисти трябвало да косят трева за сръбската армия.

Стратега на Първата българска легия от 1862 г.Георги Стойков Раковски /1821-1867 г./ (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнографСтратега на Първата българска легия от 1862 г.Георги Стойков Раковски /1821-1867 г./ (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф

Според легендата,  Васил Кунчев направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Белград и получил прозвището си "Левски" /според старият правопис "Лъвски"/, което щяло го съпътства преживе до краят на земните му дни и завинаги щяло остане, като нарицателно за апостола в народната памет на идните поколения.

Българският отряд след приключване на обучението получил названието „легия“ в началото на юни 1862 година, когато взема участие във въоръжените стълкновения с турците при Варош капия и Видин капия в Белград. В тези боеве, Васил Левски проявил своята ловкост и храброст по време на схватките с османците.

Впоследствие отбранява участък от сръбските позиции в града, а част от българските доброволци е изпратена в Крагуевац начело с Ильо Марков. Провалът на Хаджиставревата буна обаче пресича плановете за въстание в България.

На практика легията участва в боевете за Белградската крепост, но никога не навлиза в османска територия.

След тримесечно съществуване, тя е разпусната през септември 1862 г. от поставеното под английски и руски натиск правителството на Илия Гарашанин, като условие за помирение с Османската империя.

Разтурването на легията през септември 1862 г. заварва Левски в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 г. учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания.

Левски, като участник в Първата българска легия 1862 г.Левски, като участник в Първата българска легия 1862 г.

Заедно с Христо Иванов-Големия заминава за Белград, където до края на 1862 г. учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания.

В края на 1862 г. заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 г.

През пролетта на 1863 г. Левски се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му). През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. Левски живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.

На 19 април 1864 г., навръх Великден, в местността Алтънчаир край Карлово в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попристов и Христо Пулев сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски.

Въпреки всичко израсналият в религиозна семейна страна, възпитан в духа на евангелското нравствено учение, иеродякон Игнатий, който вече придобил нарицателното име Левски през целия си живот, до последния си час остава убеден християнин. Той никога не е прекъсвал връзката си с Църквата – манастирите са били негови убежища, духовниците – негови съработници в служението за освобождение на поробеното ни отечество.

Много храмове са били огласени от звънкото му пение. редовно се е изповядвал и причастявал със страшните Христови тайни, за което има редица свидетелства, най-красноречиво, от които е това на Пловдивския митрополит Максим. Той среща Левски в Сопотския девически манастир, където последният намерил временен приют при леля си монахиня Христина: ”Намерихме Дякона – свидетелства дядо Максим – да си чете причастните молитви пред иконата с вощеница в ръка. Аз, по това време дякон, свалих от рамото си орара и го подадох на Левски, който облечен в расото на леля си монахиня Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон от светия потир”.

В предсмъртния си час Апостолът поправил изповядващия го свещеник, когато той го споменал в разрешителната молитва като “раба Божия Василия”. Левски го прекъснал и казал: ”Споменувай ме в молитвите си, отче, с името иеродякон Игнатий”.

Дяконското кръстче на В.Левски е подарък от вуйчо му архимандрит х. Василий, донесено през 1861г. от Божи гроб. Съхранява се в Националния военно исторически музей, предадено през 1940г. от племеницата на Апостола София ЗидароваДяконското кръстче на В.Левски е подарък от вуйчо му архимандрит х. Василий, донесено през 1861г. от Божи гроб. Съхранява се в Националния военно исторически музей, предадено през 1940г. от племеницата на Апостола София Зидарова

Фактът, че пожелал да бъде записан в “книгата на живота” /Откр.3:5/ именно с духовното му, а не със светското му име, говори много. Не бива да гледаме на излизането му от манастира и посвещаването му в служба на отечеството като на отклонение от служението му на Бога. Защото служението на ближните, на своят народ е неотделимо от служението на Бога.

През 1863 г. Левски заминав за Румъния и след кратък престой се завърнал в България. От април 1864 до 1866 година бил учител в село Войнягово, Карловско, след това от март до октомври 1866 година в добруджанското Еникьой, а от края на годината до март 1867 година в съседното Конгаз. По-близо до границата, той се надявал да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развивал революционна пропаганда сред народа и организирал патриотични дружини за бъдещото въстание. . През ноември 1866 година се срещнал с Раковски. Освен него във Влашко се движил в средите на известните войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

През ноември 1866 г. отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 г. е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 г. заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски.

Знаменосец в четата на Панайот Хитов

През 1867 г. по предложение на Раковски, Левски бил определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвяла за прехвърляне в България.

Леlски знаменосец в четата на Панайот ХитовЛеlски знаменосец в четата на Панайот Хитов

На 28 април 1867 г. войводата Панайот Хитов преминава Дунав с чета от около 30 души при Тутракан, между селата Пожарево и Дунавец. Знаменосец на четата е Васил Левски. При преминаване на Дунав са му доставени оръжия чрез стария и уважаван от българи и турци патриот Дядо Мощ Никола от село Малък Преславец. С четата си Хитов се отправя към Стара планина и прекарва известно време в района на Котел и Сливен. Четата му няма за цел да вдига въстание, а да осъществи революционен марш, за да агитира българското население.

През август 1867 г. заедно със своята чета и с четата на Филип Тотю Хитов се отправя към Сърбия по билото на Стара планина. Заедно с четата Левски изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г. заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).

Участник във Втората българска легия

Втората българска легия е доброволческа формация, която се обучава в Белград през 1867-1868 година за повдигане на освободително въстание на българите в Османската империя.

По подобие на първата пет години по-рано, втората легия влиза в плановете на сръбския княз Михаил Обренович за обща война на балканските християни срещу империята. В контекста на преговорите с част от българската емиграция за създаване на сръбско-българска държава, през есента на 1867 сръбските власти свикват доброволци за планираното въстание в България. В продължение на няколко месеца около 200 българи се обучават на военно дело от офицери от белградската Артилерийска школа. Сътрудничеството се насърчава дипломатически и финансово от Русия, която се стреми да възстанови влиянието си на Балканите след поражението си в Кримската война.

През февруари 1868 г. Левски се разболява тежко (вероятно язва на стомаха), лежи във военна болница, където е опериран, и частна квартира. През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство.

Участници във Втората българска легия.Левски е третият седнал отляво надясноУчастници във Втората българска легия.Левски е третият седнал отляво надясно

Натискът на останалите Велики сили (Франция, Австро-Унгария и Великобритания) обаче и падането на Илия Гарашанин от власт водят до промяна в сръбската политика и отказ от военни приготовления. Това и недоволството на доброволците от сръбските претенции за западните български земи водят до разпускане на легията през април 1868 година.

Повечето от умастниците във Втората българска легия преминават от Сърбия в Румъния, където формират ядрото на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Други като Васил Левски се отказват от четническата тактика и от уповаването на чужда помощ, и се заемат с изграждането на революционна организация в България.

Революционерът Левски

След провала на двете легии голяма част от българските революционери се ориентират към самостоятелни действия и подготовка на въстанически комитети в България.

През май и юни 1868 г. Левски е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар.

В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 г.: "...и аз на 68-мо [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество."

През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград.

По това време съмненията на Левски в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.[

В Левски се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция.

До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.

Левски стига до извода, че народът в страната не е подготвен за въстание, че трябва да се създаде вътрешна революционна сила.

Първата обиколка на Левски в подготовка за създаване на революционни комитети в българските земи

Със средствата, предоставени от „Българското общество“ и читалище „Братска любов“, организация на „младите“, Левски заминал за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи, която била с проучвателна цел.

Левски се запознал с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. апостолът напуснал столицата на Османската империя и се отправил към Тракия и Северна България. Преминал през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговарял със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото.

Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключил своята обиколка и на 24 февруари се завърнал в Румъния. До края на април пребивава в Букурещ, където се среща с Иван Касабов и Турну Мъгуреле, като подготвя новата си обиколка. През март-април се запознава с Анастас Попхинов, брат на Данаил Попов, когото привлича към делото.

Втора обиколка на Левски създаване на Вътрешната революционна организация /ВРО/, която трябвало да подготви бъдещата българска национална революция

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. апостола започнал втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега, Левски бил снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов.

И двата документа, които удостоверявали , че Левски не е случаен човек, а изразявали мнението на българската политическа организация в Румъния, били подпечатани с печат на „Привременното правителство на Балкана“ /създадено от Раковски след разпускането на първата българска легия /.

По време на тази обиколка Левски поставил началото на изграждането на Вътрешната революционна организация /ВРО/. Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Създадени са на териториален принцип.

Всички цастни революционни комитети се управляват от Централен комитет известен като „Привременно правителство в България“

Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан.

Създаването на Ловешкия частен революционен комитет е свързано непосредствено с националреволюционната работа на Васил Левски. За пръв път посещава гр. Ловеч през м. май 1869 г. Подновява връзката с ловчанци участвали в Българските легии в Белград. По време на последващите обиколки из Българско създава Частните революционнни комитети. Първият в Плевен, вторият в Ловеч.

В дома на Иван Драсов е свикано първото събрание на което присъстват: Иван Драсов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иванчо Колев, Анастас Хитров, Христо Йовков, Тодор и Диме Драсови, Денчо Хашнов, Христо Цонев Латинеца, Никола Сирков, Цвятко Павлов, Пано Бояджидраганов (Агопа), свещеноиконом Кръстьо Никифоров и др.

За председател е избран Иван Драсов, а след емигрирането му в Чехия (малко след обира в хаджи Денчовата къща) Марин Поплуканов.

Приемани са допълнително членове и е създадена мрежа от симпатизанти. През същата година комитета е обявен от Васил Левски за център на ВРО под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК /Българският революционен централен комитет/ или „БРЦК в Българско“.

Тук е неговото постоянно седалище, от което тръгва на революционните си обиколки. Главна квартира на Васил Левски и място за съхранение на неговия архив е дома на Мария и Никола Сиркови. От тук започва разпространението на главния документ на организацията „Нареда до работниците за освобождението на българския народ“. В работата на комитета активно се включват Ангел Кънчев, Димитър Общи, Лукан Лилов, Димитър Маринов-Панталонаджията, Христо Иванов-Големия, Никола Цвятков, Величка Хашнова, Илия Луканов, Иванчо Радиля и др.

Основни принципи свързани с дейността на Вътрешната революционна организация

-Централният български революционен комитет /ЦБР/

Пребиванието на Ц. Б. Р. Комитет е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае – навсякъде и нийде.

БЦР Комитет се състои от един председател и един подпредседател, един писар и един помощник, един касиер и йоще седем члена, между които е и един поп.

Председателят, писарят и техните помощници и касиеринът се избират от членовете на комитетът; в нужда щат се пременяват от същите и ще бъдат под надзора им.[

Всеки частен революционен комитет има псевдоним:

Орханийски-Елес Джутов

Врачански-Аврамчо Юсификов

Етрополски-Бучукооглу

Ловешки-Алилая Селвели, Морадоглу

Лясковски-Бору Еленчанец

Пазарджишки-Сенелкли, Юдачооглу Селеники

Пловдивски-Сефезли Юсеин

Севлиевски-Кючук Мехмед Търновлъ

Сливенски-Стамболу Мехмед ефенди

Софийски-Исак Хаим

Старазагорски-Едирнели Афъзаа

Тетевенски-Дервиш Мехмед Кърджълъ

Троянски-Хаджи Хасан Карловалъ и др.

Кореспонденцията се доставя от тайна поща. Поддържа се тайна полиция.

Полагане на клетва над евангелие ,върху което са кръстосани кама и револвер от съзаклятниците от Вътрешната революционвна организация основана от Васил Левски в негово присъствиеПолагане на клетва над евангелие ,върху което са кръстосани кама и револвер от съзаклятниците от Вътрешната революционвна организация основана от Васил Левски в негово присъствие

Частните български революционерни комитети

-Всякой град с околните си села съставлява частен комитет, който се управлява тъй също, както и Централният. В случай частен б.р. комитет се допитва и отправя писмата си до Централния комитет, под когото направо и зависи Всички писма и решенията до частният б.р. комитет до Централният ще се отправят пак чрез едно тайно лице, което частният комитет ще си назначи. Както членовете на Ц. комитет не са никому известни, тъй също и членовете на частният комитет са тайни. Само по едно лице от частните комитети е известно на Ц. комитет за в случай ако лицето, назначено от частният комитет, чрез което стават сношенията на комитетите, падне в неприятелски ръце.

Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция /Раковски, Каравелов, Левски, Ботев/, достигнал до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства били особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвиждал получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказвали да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор / иземване по насилствен начин на средствата. "Вътрешната револционна организация в българските земи създадена от Апостола.

Основаването на ВРО отразява идеите на Васил Левски, че центърът на революционната активност трябва да бъде преместен от българските емигрантски кръгове в Румъния към българските земи.

През 1871 г. Васил Левски приготвя Устав на организацията известен като „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“. Разработен е в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на страна като демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.

Разработен е в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на страна като демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.

Комитеттите на Втърешната революционна организация в българските земи създадени от Апостола: картаКомитеттите на Втърешната революционна организация в българските земи създадени от Апостола: карта

Подбуда: тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканският полуостров.

Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничери, и в което владей правото на силата, да се повдигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било-всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.

За извършованието на таквази революция са: 1) уреждание; 2) пари; 3) хора; 4) оръжие и други бойни потреби. За да се приготвят всичките тези и да се извърши самата революция, наредиха се хора, избрани по съгласието на по-голямата част от българския народ, и съставиха Централен български революционен комитет.

Васил Левски и председателя на създаденият през октомври 1869г. Българския революционен централен комитет /БРЦК/ Любен Каравелов разбират, че бъдещият успех на въоръжената борба зависи от сътрудничеството на емиграцията и вътрешните комитети.

Българският революционен централен комитет/БРЦК/

На 31 октомври 1869 година в Букурещ е създаден Българският революционен централен комитет. от Любен Каравелов. На общо събрание в Букурещ през 1872 г., за председател на Българският революционен централен комитет е избран Любен Каравелов. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия на Георги Раковски през май и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. Тогава част от дейците на бившия Таен централен български комитет (ТЦБК), заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Раковски полагат основите на група „Млада България“ и с подкрепата на групировката, през 1868 – 1869 г. Васил Левски предприема първите две обиколки из българските земи и изграждането на революционни комитети в тях.

Печат на Българският революционен централен комитетПечат на Българският революционен централен комитет

Програмата на Българския революционен централен комитет е публикувана първо в руското емигрантско списание „Народное дело“ (август 1870 г.), а впоследствие и във вестник „Свобода“ (октомври 1870 г.).

Програмата на БРЦК е публикувана най-напред в руското емигрантско сп. „Народное дело“ (август 1870 г.), а след това и на страниците на в. „Свобода“ (октомври същата година). В най-разгърнат вид тя е изложена в брошурата „Български глас“, издадена също през 1870 г., като прокламира следните идеи:

Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва извоюване на политическо освобождение на българския народ.

При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори.

Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти.

БРЦК ратува за демократично управление на освободената българска държава.

Идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на „южнославянска или дунавска федерация“ от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.

Любен Стойчев Каравелов /1834– 21 януари 1879/ е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от Османска власта основател на Българският революционен централен комитет Любен Стойчев Каравелов /1834– 21 януари 1879/ е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от Османска власта основател на Българският революционен централен комитет

Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в БРЦК се създават два центъра: външен и вътрешен.

Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов.

Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Левски разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация.

Апостола се стремял да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността на българските земи и , че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Въпреки всичко, Левски ясно си давал сметка, че българската свобода след като бъде извоювана, може да бъде защитена от бъдеща османска агресия само с намесата на някоя Велика сила. Като такава сила, Левски виждал на първо място Русия.

След направените обиколки в страната през втората половина на 1871 г. Левски се отказва от първоначалната си идея – общото събрание на вътрешните и външните комитети да бъде организирано в България и възприема мнението на БРЦК в Букурещ то да се свика там. В началото на април 1872 г. заедно с Марин Поплуканов заминава за Влашко, където остава 80 дни. Инициатор и участник е на първото Общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април-4 май 1872). Левски участва и в петте заседания като представител на на няколко революционни комитета от Южна България, имащ право на 3 гласа. Избран е в четиричленната комисия, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и Тодор Пеев, за съставяне на Програмата и преглеждане Устава на БРЦК.

Общото събрание обсъжда и приема нова програма и устав.

Устав на Българският революцонен централен комитетУстав на Българският революцонен централен комитет

Проектоуставът, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация. Васил Левски е определен за главен апостол в Северна България, Тракия и Македония и с получено за целта пълномощно се завръща в българските земи и продължава изграждането на вътрешната организация. В края на юни 1872 г. Левски напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. В края на юли избистря концепцията си за реорганизиране на комитетската мрежа и пристъпва към създаване на окръжни комитети на ВРО. Приема предложенията на Любен Каравелов за съвместни действия със сърбите, но настоява да се спомогне за приемането на 150 – 200 души във войнишкото училище в Белград. Настоява да се преведат на български военни устави, книги по фортификации и тактика.

През есента на 1872 г. са изградени окръжни центрове (революционни окръзи):

Голямоизворски (септември 1872)

Пазарджишки (октомври 1872)

Старозагорски (ноември 1872)

Сливенски (ноември 1872)

Ловешки (декември 1872)

От декември 1872 г. ръководна роля във ВРО започва да играе Търновският частен революционен комитет.

Имена и прозвища на Апостола

Васил Иванов, Васил Дякон — Левски, Васил Иванов Кунчев, Васил И. Лъвский, Васил Лъвский (В. Лъвский), Васил Левски (В. Левски), Васил Гинин, Дяконът, Дякончето, Дякон Игнатий (Игнатие), Дякон Игнатий — Левский, Дякон Васил Левски, Дякона Левски, Левский; Апостола на свободата, Апостола, Джингиби.

Фалшиви и чужди имена, използувани в паспорти, тескерета и адреси използвани от Левски

Дидьо Пеев, Добри Койнов, Иван Фетваджиев, Нико Жеков, Петко, Петър г. Пенев, Първан Найденов, Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), Стан Станчулеску, Стойчо Бешикташът.

Авантюрата с обира на куриерите пренасящи османската поща и пари в прохода Арабаконак на Димитър Общи довела до залавянето на Левски

На 22 септември 1872 г. съратника на Левски във Вътрешната революционна организация Димитър Общи извършил с няколко съучастника - членове на ВРО обир на куриерите пренасящи османската поща и известна сума пари от събраните данъци от Орхание към София в прохода Арабаконак в местността „Пантата“.

Обирът бил реализиран от членове на Частните революционни комитетити на Вътрешната революционна организация в Орхание (днес Ботевград), Тетевен, Правец и Етрополе. Инициативата за обира принадлежала на Димитър Общи подкрепен от тетевенския чорбаджия и член на частния комитет Станьо Врабевски и Петко Милев (Страшникът).

Четата, извършила обира, била съставена от Димитър Общи, Тодор Бръмбарът, Вълчо Станчев, Марин Станчев, Лечо Железарят, Петко Генков, Марин Павлов, Павел Лалов, Найден Крушоделецът, Стоян Пандурът, Лало Генчев, Вуко Цолев, Кольо Цвятков и Атанас Гложанеца (жители на Тетевен, с. Правец и с. Гложене). Целта била набавяне на парични средства.

Местността "Пантата" в Арабаконашкият проход къдзето на 22 септември 1872 година Димитър Общи и съучастниците му ограбват турската хазнаМестността "Пантата" в Арабаконашкият проход къдзето на 22 септември 1872 година Димитър Общи и съучастниците му ограбват турската хазна

Организацията на Левски имала остра нужда от пари за оръжие. БРЦК иска от комитетите в страната 2000 турски лири. Тогава Общи предложил обира на турската хазна. Така, вместо да се налага "патриотичен данък" на по-богатите българи, парите ще отидат "от народа за народа". Планът е следният.

В Орхание се събирали данъците от околията и с въоръжена охрана се изпращали в София. Ковчежникът в Орхание Марин Николов бил българин и член на местния революционен комитет. Той знаел кога пращали хазната в София и колко пари имало в нея. По знак, даден от него, Общи с чета от десетина юнаци щял да причака конвоя в теснините на Арабаконашкия проход и да ограби хазната. За заблуда на властите хората му щели да бъдат облечени в униформи на турски войници от Видинския гарнизон.

По обичая си Общи се захванал да организира акцията с енергия, но без дискретност. На Тетевенския революционен комитет било възложено да излъчи "отбора юнаци" и да приготви турските униформи. Всички от комитета и четата знаят защо се събират.

На преките участници е обещана награда от по 1000 гроша (10 лири). През нощта на 10 срещу 11 септември 1872 г. Димитър Общи събрал членовете на Орханийския революционен комитет, за да се насрочи дата за обира. Събранието било разочарование за него. Първо, оказвало се, че в хазната има само малко над 1000 лири. Второ, орханийци искали да знаят мнението на Централния комитет и на самия Левски за акцията.

Още на сутринта дошъл куриер от Ловеч. Васил Левски е против обира. Според него такава авантюра няма смисъл, ако в хазната има по-малко от 10 000 лири. Апостола заповядал четата, която трябвало да извърши обира да се разпусне.

Честолюбивият Димитър Общи си помислил, че това ще накърни авторитета му пред тетевенци и решил на своя глава да извърши обира. Трябвало да се признае, че революционните комитети в Тетевен, Етрополе и Орхание му оказват пълно съдействие. Приготвени били коне, които да пренесат парите, и даже лъжесвидетели ­ членове на революционните комитети, които да заблудят турските власти със сведения за някакви скитащи из гората войници, които грабят наред.

На 19 септември четата, определена за нападението, се събрала в махалата Черни Вит, Тетевенско. В нея влизали 17 души, между тях и един турчин.

Те получили турските униформи и се отправили към мястото на засадата в Арабаконашкия проход. До местността Бели камък ги отвежда овчарят Ильо Керемидата. Там ги чакали куриерите на орханийския комитет Велчо Шунтов и Божко Генчев. Овчарят бил отпратен с награда от 50 гроша и нареждане да мълчи под страх от смъртно наказание.

На 22 септември 1872 г. хазната тръгнала за София. Парите се превозвали с биволска кола. Охраната се състояла от няколко конни заптиета. Велчо Шунтов настигнал уж случайно конвоя и го изпреварил за да занесе на Общи вестта, че решителният миг наближавал.

По заповед на Димитър Общи трима четници трябвало да се мерят в първия стражар, трима във втория, а останалите в задните. Когато конвоят наближил местността Пантата, го посрещнал дружен залп. Охраната не направила никакъв опит за съпротива и препуснала назад към Орхание. Каруцарят на биволската кола превозваща хазната се скрил в храстите. Хазната била пленена, без да се пролее капка кръв.

Парите били натоварени на конете и четата се отправила към кошарата на Цоло Тополски, където било предвидено да се разделят парите. Те се оказали 125 000 гроша (1250 турски лири). Водачът на четниците Тодор Бръмбара получил награда от 1000 гроша, а останалите по 500. Участниците в обира се преоблекли в собствените си дрехи и се пръснали по домовете си.

От парите 36 000 гроша сбили заровени в двора на ханджията Цвятко Вълчев от Правец; две торби с по 1000 гроша били зарити близо до мястото на засадата, а останалите пренесени и скрити в Тетевен.

В това време избягалите заптиетаи занесли вестта за грабежа в Орхание. Каймакаминът телеграфирали в Русе и София и на 27 септември в Орхание пристигнал софийският окръжен управител Мазхар паша, за да разследва станалото. На мястото на обира била открита една подофицерска нашивка. Тя била от униформата на Димитър Общи и потвърдила версията, че обирът на хазната бил извършен от турски войници. Турските власти не попаднали на никакви други следи и на 1 октомври пашата се върнал в София.

Орханийският каймакамин свикал на съвет първенците, за да се посъветва с тях какви мерки да се предприемат. Между участниците в съвещанието имало много членове на тайните революционни комитети. Така конспираторите от самото начало били в течение на вземаните от властта мерки. Нещо повече, етрополският главен учител Тодор Пеев, председател на местния комитет, бил изпратен на държавни разноски да търси следи от грабителите във Влашко.

Разкритието на обира на хазната започнало заради една жена. Не било съвсем сигурно коя е тя. Сигурно е, че самото предателство е извършено от братята Мино и Стамен Ташеви, които малко преди обира срещат Божко Генчев и Велчо Шунтов в гората. Братята съобразяват, че двамата са били участници в конспирацията, и отначало се ли да ги изнудват. Искали им 20 000 гроша от заграбеното, за да си мълчат. Шунтов ги заплашил със смърт, ако проговорят. Изглежда, че отначало това имало ефект, но един октомврийски ден станал фаталният семеен скандал в дома на Стамен. След Освобождението Васил Бошаранов го описвал на Захари Стоянов така:

„Стамен отишъл в клисурата за дърва, и срещнал един керван коли с ракия "Загарска". Той пинал: от тази бъчва малко, от онази малко и тъй наш Стамен се напил и не набрал дърва. Вечерта като се върнал празен, жена му се скарала и той се одумал (оправдал) с това: “че не го оставили хайдуците на хазната да набере дърва, понеже ги водил да им покаже пътят”. В този момент дохаждат заптиетата Абдураман и Ибу да изкарат колата стаменова на ангария, жената разядосана им отговорила, “че те знаят само ангария, кокошки и масло, а не можат да хванат хайдуците”. Прибавила още “че днес мъжът й водил хайдуците, утре на ангария, а децата й да седят гладни”.

.Вестта, че Стамен Ташев знае нещо за обира, стигнала до каймакамина и той го разпитал. Гаврил Брънчев съобщава, че той (Стамен) не знаел какво да каже друго... освен това, че Велчо Шунтов всичко знае. На 19 октомври Генчев и Шунтов били арестувани. Разпитите им били придружени с мъчения и двамата скоро разказали всичко, което им било известно.

Известен веднага за разкритията, Димитър Общи отново съставил авантюристичен план ­предвиждащ да се нападне орханийският конак и да се освободят заговорниците, а двамата братя предатели да се съсекат посред бял ден на улицата.

Общи се надявал да събере стотина души за нападението, но тетевенският комитет се противопоставил заради силния гарнизон в Орхание, който превръщало акцията в лудост.

На 20 октомври 1872 г. Мазхар паша дощъл лично да ръководи следствието. Арестувани били някои от четниците, извършили грабежа, и били намерени почти всички пари ­ около 115 000 гроша (1150 лири). От останалите 10 000 гроша само 3500 били използват наистина от революционната организация ­ Общи ги пратил по Тодор Пеев на Любен каравелов в Букурещ за издаването на в. "Свобода".

Водачът на четата Тодор Бръмбара издал Димитър Общи. Той побягнал от Тетевен, преоблечен в женски дрехи, за да се опитал да премине в Румъния, но по пътя за Плевен бил арестуван в един хан. Васил Левски не бил предаден от поп Кръстьо Никифоров, който бил съучредител на революционният комитет в Ловеч както се смяташе дълго време след Освобождението. Дори Вазов в стихотворението посветено на Левски порицава поп Кръстьо, като предател на на свободата. Другото лице за което също дълго време се предполагало че е издал Левски на османските власти бил председателят на революционният комитет в Ловеч Марин поп Луканов. Но и той не бил човекът издал на османците апостола. Неволният предател на Левски бил неговият съратник в революционната организация Димитър Общи. Правейки тези признания пред османските следователи, Общи едва ли е имал намерението да предаде Левски, но го е сторил по косвен начин.

След задържането на Общи, той направил пълни самопризнания за обира, ВРО и за нейният създател Васил Левски. Общи сторил това, защото искал да умре, като революционер на бесилото , а не като разбойник. Не пропуснал да спомене, че той, Общи играел важна роля във въпросната революционна организация. Едва ли не, той бил първият помощник на Левски. Не спестил на османските власти и всичко, което му било известно за Българският революционен централен комитет и за неговите ръководители.

Общи издал целите комитети в Орхание, Етрополе, Тетевен и Ловеч и започват масови арести. Тетевенският учител Иван Фурнаджиев пръв споменава името на Левски. Става ясна ролята на Каравелов. Избухва дипломатически скандал, който предизвиква правителствена криза в Румъния. Високата порта иска от букурещкия кабинет да й предаде Любен Каравелов, за да бъде съден.

Министър-председателят Катарджи се съгласил, но Каравелов бил предупреден от приятели и избягва в Сърбия. Там го посрещнали с възторг като “Мацини на Балканите”. Румънската общественост обвинила правителството си в слабост и отстъпчивост пред Високата порта и на 10 януари 1873 г. то подало оставка.

Новият премиер Когълничану разрешил на Каравелов да се върне в Букурещ, но архивата на БРЦК вече била предадена на турското консулство, което веднага я препратило в София. Заловена била и снимка на Апостола. Властите я размножили и разпратили из империята.

Димитър Общи /1835-1873 г./ - съратника на Левски станал с необмислените си действия прична за залавянето на Апостола и за разкриването на ръководената от него Вътрешната революционна организация

Димитър Николов известен като Общи, Дяковчанина, Македонски и Косовеца е български националреволюционер.

Димитър Общи /1835-1873 г./ - съратника на Левски станал с необмислените си действия прична за залавянето на Апостола и за разкриването на ръководената от него Вътрешната революционна организацияДимитър Общи /1835-1873 г./ - съратника на Левски станал с необмислените си действия прична за залавянето на Апостола и за разкриването на ръководената от него Вътрешната революционна организация

.Роден е около 1835 година в град Дяково, (днес в Република Косово). Определял се по следния начин:

„ Мене ме викат Димитър Общий Македонски, българин от Дяково, Македония. “

Едва 12-годишен забягва в Сърбия да си търси прехраната и късмета. В Сърбия остава 8 години и слугува на разни хора, след което заминава за Влашко. Но се връща отново в Сърбия. Включва се в национално-освободителните борби. Доброволец в Първата българска легия в Белград (1862). След разтурянето на легията oтива отново във Влашко. Участва в четата на Стоян войвода, шурей на Панайот Хитов (1865).

Прехвърля се в Италия. Тук е доброволец в отряда на италианския революционер Джузепе Гарибалди (1866). Награден е с грамота. След разпускане на доброволците отива на остров Крит и взима участие в Критското въстание (1866 - 1869). Получава гръцки паспорт.

След въстанието моли Панайот Хитов да му помогне със средства, за да организира своя чета, но получава отказ. Влиза в четата на Тодор войвода, но се скарва с него и се отделя с още двама четници. Скоро единият избягва, а при сражение с турците другият е тежко ранен и по негово желание Димитър Общи го убива. Тръгва с друга малка чета, но и тя скоро се разпада (1870).

След създаването на БРЦК от Любен Каравелов и ВРО от Васил Левски е изпратен в Българско. Определен е за помощник на Васил Левски. Прехвърля се на юг от река Дунав и се включва в изграждането на ВРО от 1871 г.

Подтикван от амбицията си не спазва строго организационната дисциплина, както се изисква в устава. Жадува за самостоятелност и се предлага за апостол в Македония, но Васил Левски му няма доверие и отказва. По настояването на Ловешкия частен революционен комитет му се дава свобода на действие в района на Тетевен-Орхание-София.

В този ограничен периметър крои големи планове. Организира заедно с Тетевенския частен революционен комитет Арабаконашкия обир на орханийската хазна на 22 септември 1872 г. Нападението е замислено, за да се финансира националноосвободителното движение. Макар обирът да е успешен, се превръща в провал. Укрива се, но е заловен след полицейско преследване и предателство в село Чериково.

Следствен пред Софийската извънредна следствена комисия. Подведен от огромното си самомнение, иска да го отведат в Цариград, за да говори със султана. Дава показания и навярно воден от надеждата, че ще успее да даде политически характер на процеса и намеса на Великите сили, прави сериозни разкрития. Прилага „тактиката на множеството“. Разкрива Васил Левски и комитетите в района Ловеч-Тетевен-Орхание-София. Изброява двайсет и две селища с действащи комитети или единични съмишленици и позволява на османските разследващи органи да разучат в подробности методите на работа и съобщителните мрежи на БРЦК и ВРО. Неговите показания са в основата на действия на османските власти, които нанасят сериозен удар върху ВРО.

На 27 декември 1872 г. Васил Левски бил заловен в Къкринското ханче. Съдът направил няколко очни ставки между него и Общи, на които Димитър потвърдил самоличността на Апостола.

Голготата на Апостола

Примера на  Общи за самопризнания последвали и други съзаклятници, които разказали, каквото им било известно за личността на Левски и Вътрешната революционна организация и за хората в нея. Левски получил нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказал да го изпълни и решил да прибере архивите на организацията от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знаел за провала при обира в Арабаконак, но не знаел, че османските власти разполагали с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.

Последният портрет на Васил Левски  от 1872 годинаПоследният портрет на Васил Левски от 1872 година

На 26 декември 1872 г. Васил Левски, придружен от Никола Цвятков, напуснал град Ловеч. Никола тръгнал сам, възседнал коня си, в чийто самар били зашити архивът на Комитета и някои писма. Левски, облечен в стари турски дрехи и с фес на главата, вървял пеша и след около няколко километра настигнал Никола. Край местността Пази мост те били изненадани неприятно от двама турски стражари (заптиета), също на коне. Левски се отбил встрани от пътя, за да не личи, че са заедно. При срещата, която станала при Пази мост, старшият стражар Али Чауш попитал Никола накъде отива и, като чул, че пътува за Търново, го разпитал за другаря му. Последното подсказва, че Никола е бил познат на стражаря, но Левски – не. Когато Никола казал, че не познава другия пътник, заптието попитало Левски кой е и къде отива. „Отивам на лозето си да броя колко кола боклук са стоварили” – отговорил Левски и добавил: – „Аз тебе те познавам, ти не ма ли познаваш? Аз съм от Ловеч.” Стражарите си тръгнали към Ловеч, без видимо да се интересуват повече от пътниците. Левски се отклонил към лозето, за да не се усъмнят турците, и след известно време се върнал към първоначалния си маршрут, настигайки Цвятков. Сега той яздел, а спътникът му вървял пеша.

Двамата пристигнали в Къкрина по мръкнало. Ханът бил пълен с хора във видимо приповдигнато настроение. Апостолът и Никола Цвятков се опитали да минат незабелязани в шумотевицата, но един от селяните започнал да любопитства. Христо Латинеца, който държал ханчето и бил член на тайния комитет, се опитал да скрие самоличността на Левски и казал за него, че е Христо Иванов Крачула. За нещастие последният се оказал кръстник на любопитния селянин и той отишъл в одаята на Апостола, за да го поздрави. Левски обаче наистина познавал Христо Иванов и успял да излезе от положение, като накрая се съгласил, че много се е променил.

След като всички гости се разотишли по къщите си, тримата седнали да вечерят и да се разговорят. Малко след 21 часа си легнали да спят. Никола сънувал кошмар и някъде преди полунощ се разбудил. Събудил Левски и Латинеца, но Апостолът погледнал часовника си, установил, че едва минава полунощ, и пак легнали.

Цвятков не можел да заспи и отишъл да яде с намерението да не ляга до заминаването. След два часа през нощта той отново събудил спътниците си и този път всички започнали да се подготвят за пътуването. Христо отишъл да уведоми роднините си, че ще отсъства, а Левски излязъл през задната врата по нужда. Тъкмо се връщал и чул тропане на входната врата. Николчо помислил, че Латинеца се връща, но ударите зачестили и се чул вик „Ач капую бе ханджи”. Той разпознал гласа на заптието от Пази мост и веднага казал това на Левски.

Заради предателството на Димитър Общи Левски бил заловен на 27 декември 1872 г. в Къкринското ханчеЗаради предателството на Димитър Общи Левски бил заловен на 27 декември 1872 г. в Къкринското ханче

Заградени били от много заптиета. Левски взел от стената револвера на Христо Латинеца и излязъл през задната вратичка. Там прекосил двора, но за да не вдига шум, отваряйки северната портичка на хана, Дякона се засилил да прескочи плета. Заптиетата, които пазели противоположната порта, го забелязали и стреляли по него. Един от куршумите засегнал лявото му ухо, но не това е пагубното. За негово нещастие, докато прескачал, потурите му се закачили за един от колците на плета и той паднал по лице от външната страна на оградата. Там в засада го чакали три заптиета, които му се нахвърлили почти едновременно. Левски успял за малко да ги отблъсне, като дори ранил един в ръката, но другарите им бързо пристигали. Последвал неравен сблъсък и Апостолът на Свободата най-накрая бил заловен.

Така на 27 декември 1872 г. Левски бил заловен от османската полиция до Къкринското ханче, намирало се източно от Ловеч. При залавянето му Левски притежавал редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но Апостола успял преди задържането му да глътни документа и по този начина да спаси Койнов. Комитетският архивът, останал незабелязан от хайката. Същият архив с комитетски книжа бил запазен и по-късно предаден на Захари Стоянов. Липсващите парични средства били намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин Поплуканов.

До последно османските власти не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат.

Чак там станало ясно кой е той. Явно връзките между отделните комитети не били добри или нямало решителни дейци, които да се опитат да освободят Левски охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София. Апостолът бил отведен в София, където бил изправен пред Софийската извънредна следствена комисия, която била извънреден орган, назначен с решение на Високата порта, натоварен да разследва извършването на Арабаконашкия обир. Комисията била председателствана от генерал Али Саид паша  Странно защо обаче въпросната Комисия след приключване на следствието поема функциите и на извънареден съд, който впоследствие ще осъди на смърт Левски.

През ноември 1872 г. софийският мютисериф Мазхар паша внася рапорт до министъра на вътрешните работи на Османската империя Хюсни паша за хода на разследването на Арабаконашкия обир, проведено в Тетевен и Орхание. Хюсни паша внася рапорта за разглеждане от Високата порта. Със специално решение е създадена т.нар. Извънредна следствена комисия, която да работи в София.

Апостолът бил отведен в София, където бил изправен пред Софийската извънредна следствена комисия, която била извънреден орган, назначен с решение на Високата порта, натоварен да разследва извършването на Арабаконашкия обир. Комисията била председателствана от генерал Али Саид паша  Странно защо обаче въпросната Комисия след приключване на следствието поема функциите и на извънареден съд, който впоследствие ще осъди на смърт ЛевскиАпостолът бил отведен в София, където бил изправен пред Софийската извънредна следствена комисия, която била извънреден орган, назначен с решение на Високата порта, натоварен да разследва извършването на Арабаконашкия обир. Комисията била председателствана от генерал Али Саид паша Странно защо обаче въпросната Комисия след приключване на следствието поема функциите и на извънареден съд, който впоследствие ще осъди на смърт Левски

Комисията получава разпореждане да доведе следствието до край. По-малко провинените да бъдат освободени, а инициаторите и активните участници да бъдат осъдени. Да се даде и политическа оценка на случилото си.

Състав на комисията според протоколите от нейната работа:

генерал Али Саиб паша - председател.

майор Шакир Мехмед Салим

Махмуд Мазхари

Саадулах Сърръ

Иванчо Хаджипенчович

Пешо Тодоров

Мано Хаджистоянов

Мито Каймакчиев

Комисията работи до средата на февруари 1873 г. Разпитва арестуваните дейци на ВРО, като разпитите започват на 9 декември 1872 г. и приключват на 12 януари 1872 г.. Провежда очни ставки. Изпраща в Цариград доклад за своята работа. Нейните решения са в основата на издадените по делото присъди.

Разпитите на Апостола от Комисията се провеждат на 5, 6, 7, 8, 9, 14 януари 1873 г.

Левски изградил защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал пред Комосията , че търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Той се разграничил от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не бил в интерес на Високата порта и вредял на авторитета пред Европа.

Комисията издава общо 15 мазбата (присъди), от които в турси преписи до днес са достигнали само 6: №1 е издадена на 14 декември срещу Димитър Общи, №2 от 17 декември - срещу Анастас Попхинов; №5 от 1 януари 1873 - срещу орханийци; №6 от от 4 януари - срещу видрарци; №7 от 4 януари - срещу изворци и последната - №15 от 14 януари - срещу Васил Левски.

Осъдени били общо 64 дейци на ВРО:

Като се има пред вид, че при обира на хазната в прохода Арабаконак не била проляна кръв, присъдите били изключително жестоки.

На заточение – 62 души: в Диарбекир (38), в Егюрне (3) и в Аргана Медени (21).

Смъртната присъда на Васил Левски и Димитър Общи била издадена на 14 и била потвърдена на 21 януари 1873 г.

Странно защо, при толкова услуги, които Общи оказал на османските власти издвайки Левски и разкривайки Вътрешната революционна организаци, нейните частни комитети и техните дейци и немаловажното обстоятелство , че при обира на куриерите на османската хазна в прохода Арабаконак нямяло жертви или ранени  и той получил бесилка.

Преди Освобождението в София е имало два вида бесилки. Едните са били предназначени за проходящи престъпници, а другите — за престъпниците от града. Тези за проходящите били до самите порти и всеки престъпник бил бесен на бесилката при портата, през която той минавал. Бесилките в София се намирали при следните порти:

1. Вешелската, „Нишката", тя била за тези престъпници, които влизали от запад и север.

2. Радомирската — за тези, които влизали от юг.

3. Орханийската — за тези, които влизали от изток.

Така, на тази бесилка е бил обесен Левски на 18 февруари 1873 г. /6. II.  1873 г. по стар стил/

Градските бесилки били на по-големите площади и пазарища. Това било с цел да може обесеният да бъде видян от по-голяма част от населението. Тези бесилки се намирали на следните места:

1. На площада „Куру-чешме", днес пресечката на ул. „Алабинска" и „Царица Йоана". Тук бил обесен на 15 ноември 1877 г. Никола Чолака, защото разпространил бунтовнически песнопойки.

2. На площада „Капана", пред двореца, бил обесен на 15 ноември 1877 г. хаджи  Стефан Недялков, защото подпомагал бунтовниците.

3. На „Конски пазар", днес пл. „Трапезица". Тук бил обесен на 15 ноември 1877 г. Киро Селянчето, защото вместо разрешение за пътуване показал бунтовническа песнопойка.

4. На ,,Говежди пазар" — тук бил обесен през 1876 г. неизвестният шоп, който, като платил данъка си на мухтарина, казал, че това е последният данък, който плаща на турците, до година щял да плаща на русите. Турците взели тези думи за провокация и го осъдили на смърт.

Преди екзекуцията, той си извадил лулата от пояса, напълнил я с тютюн и я изпушил, след това сам отишъл при съдията, за да му бъде закачена присъдата, която била написана на български, турски и гръцки, за да може всеки грамотен човек да разбере защо е осъден.

Най-после се качил на столчето и потвърдил думите, че до година на Русия ще плаща. По това време тук бил кореспондентът на английския вестник „Стандард" който, като видял случката, помолил властта да му разреши да откупи дрехите, лулата и присъдата на обесения, но властта не разрешила. Тогава той помолил да му разрешат да го фотографира, макар и обесен, но и това не му разрешили.

На 18 февруари /6 февруари по стар стил/ 1873 г. била изпълнена и смъртната присъда - чрез обесване на Апостола на българската свобода Васил Левски в околностите на СофияНа 18 февруари /6 февруари по стар стил/ 1873 г. била изпълнена и смъртната присъда - чрез обесване на Апостола на българската свобода Васил Левски в околностите на София

Бесенето ставало рано сутринта и, обикновено, вторник и петък — пазарни дни, за да могат не само гражданите, но и селяните, дошли на пазар, да видят обесения. Тези бесилки били издигани с цел да се изплаши народа.

Димитър Общи бил обесен на 16 януари 1873 година в София .

На 18 февруари /6 февруари по стар стил/ 1873 г. била изпълнена и смъртната присъда - чрез обесване на Апостола на българската свобода Васил Левски в околностите на София.

В деня на екзекуцията зимата била люта тишината се разкъсвала само от воя на виелицата и глухия звън на веригата. Малката група се отправила към близкия хълм, гдето се извисявало бесилото. Преди обесването на Дякона поп Тодор Митов отишъл да го изповяда и причасти. Свещеникът казал: "Дяконе, ще те пратят на далечен път. По-добре е да вземеш светото причастие, защото по пътя може някое нещастие да те стигне". Левски отговорил, без да изпада в униние: "Знам, знам какво нещастие ще ме постигне". Последните думи на Левски към изповядалия го поп Тодор са били: „Отче, поменувай ме като дякон Игнатий”. Присъдата била изпълнена веднага, заради  студа всички бързали да се разотидат

Обикновено екзекутираните се предавали на роднини или на верската им община. Роднините на Васил Кунчев вероятно не знаели нищо. А пък местните християни се страхували, и то с основание, че ако отидат до бесилката, ще бъдат разпознати като близки на заверата. Тъй свирепият вятър подмятал на въжето вкочаненото тяло на Апостола до късния следобед.

Отрязаните от Левски собственоръчно коси са единственото от тленните останки на Апостола запозено от него в наши дни.Сам Апостола отрязва косата си и снема монашеското си расо на връх Великден 1864 г. в местността "Алтън чаир" в покрайнините на Карлово. Дава я на майка си със заръка да я пази. Грижливо съхранена от Гина Кунчева, а след това от дъшеря и Яна, косата е предадена през 1907г. на министъра на просвешението. Министерството я предоставя на Етнографския музей, а през 1942 г. е предадена на тогавашния Главен военен музей, днес Национален военно-исторически музей. От 2000г. част от косите на Апостола се съхраняват в мемориален параклис "Всех Святих Болгарских" в музея в Карлово Отрязаните от Левски собственоръчно коси са единственото от тленните останки на Апостола запозено от него в наши дни.Сам Апостола отрязва косата си и снема монашеското си расо на връх Великден 1864 г. в местността "Алтън чаир" в покрайнините на Карлово. Дава я на майка си със заръка да я пази. Грижливо съхранена от Гина Кунчева, а след това от дъшеря и Яна, косата е предадена през 1907г. на министъра на просвешението. Министерството я предоставя на Етнографския музей, а през 1942 г. е предадена на тогавашния Главен военен музей, днес Национален военно-исторически музей. От 2000г. част от косите на Апостола се съхраняват в мемориален параклис "Всех Святих Болгарских" в музея в Карлово После турците пратили двама гробари с каруца. Те свалили тялото и го закарали на Позорните гробища. Там погребвали убийците, насилниците и непознатите – без кръст и име. Гробарите изкопали един много плитък гроб във вкочанената земя и безмълвно захвърлили вътре тялото.

Едва посред нощ трима души – двама мъже и една жена пристигнали с двуколка и чувал, намерили тялото и го препогребали в църква.

Когато младият йеродякон Игнатий решил да се посвети на отечеството, отрязал дългите си руси коси и ги занесъл на майка си. „Мале! - рекъл бъдещият Апостол – Както съм решил да ходя незнаен по пътищата, най ме е страх да умра неопят. И да не се знай где е тялото и гробът ми. Затуй, ако чуеш, че съм мъртъв и без гроб, направи едно опело ей над тези коси.

Тленните останки на Апостола

Търсенето на гроба на Левски е започнало още след 1878 г., но без успех. Тъй като на самото обесване не са присъствали българи – поп Тодор си е тръгнал преди Левски да бъде обесен, няма свидетели каква е съдбата на тялото. Знае се, че след като бъде обесен осъден, той се предава на съответната религиозна общност, за да го погребе по обичая си. По една или друга причина не са се намерили българи, които да извършат погребението и вероятно тялото е погребано в т.нар. гробище на престъпниците в местността Кюлюците. Първата сериозна полемика се разразява през 1937 г., когато се чества 100-годишнината от рождението на Левски. О.р. полк. Димитър Венедиков пише дописка във в. „Мир“, като в следващите броеве през февруари и март участват 11 души със свои версии.

През 1956 г. археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов разкриват в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София погребение на скелет, вписан с индикация № 95. Започва спор дали това не са останките на Васил Левски. Археолозите твърдят, че не е, но според някои устни сведения точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Останките са небрежно откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования Софийски археологичен музей, където се твърди, че изчезват безследно. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. под натиск на писателя Николай Хайтов БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата. Впоследствие БАН променя позицията си и плочата е махната.[42] На 19 февруари 2012 г. плочата е възстановена по инициатива на фондация „Николай Хайтов“ и Ангел Джамбазки и ВМРО-БНД.

Документално наследство от Апостола

Личният бележник на Васил Левски

На 18 февруари 1873 г./нов стил/ на бесилото край град София, завършва земния си път Апостола на свободата Васил Левски.

И днес, 144 г. след неговата смърт, той си остава най-живият между живите, най-чистият между българите... остава с прозвището, прилягащо единствено на него– Апостол на свободата. Провидението се е намесило и при залавянето на Левски остават непокътнати, зашити в самара на коня на Никола Цветков, част от архива на Българския революционен централен комитет и личният му бележник

Верният му съратник запазва документите и по-късно ги предава на Захарий Стоянов, а след смъртта на Захарий неговата вдовица ги предава на Софийския народен музей, откъдето през 1924 г. са предадени на Народната библиотека, където се съхраняват и сега. Много са крилатите фрази, добили популярност именно от Тефтерчето на Левски: „Аз Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род“, „Не ща да съм турски и никакъв роб. ...Същото искам и за милия си род“.

Така изглежда личният бележник на Апостола на Българскат свобода Васил Левски съхранява в трезора на Българската народна банка Така изглежда личният бележник на Апостола на Българскат свобода Васил Левски съхранява в трезора на Българската народна банка

На страниците на  тефтерчето на Левски направено от обикновена хартия изписано с молив съдържащо информация за последните 730 дена от живота на Апостола  има комитетски сметки, стихотворението на Ботев „На прощаване”, началните думи на песните, които е обичал – „Сал за тебе мисля, мамо...”, „Искам, мамо, да те видя...”, „Сбогом, моя мила...” Има и рецепти за всякакви болести, та да лекува народа от всичките му рани. И, разбира се – онова неразгадаемо „Народе????” на стр. 54.

В началото, на гърба на форзаца, на първата страница на тефтерчето Левски си е преписал грижливо на черковнославянски тропара (глас 4) във възхвала на св. св. Кирил и Методий:

„Яко апостолом единонравнии и словенских стран учителие,

Кирилле и Мефодие богомудрии, Владыку всех молите,

вся языки словенския утвердити в православии и единомыслии,

умирити мир и спасти душы наша.”

Преписал си е този тропар на 10 срещу 11 май 1872 г. в Букурещ, в дома на Любен Каравелов, който живее в Солаковия хан.

Левски си е записал в тефтерчето също точно какво е похарчил за тези 3 месеца.

Страници от личният бележник на Апостола Страници от личният бележник на Апостола

Комитетски пари: една пушка без патроните (540 гроша), една пушка със 100 патрона (774 гр.), една белгийска пушка с байонет (124 гр.), „сабия” (434 гр.), „два дългогледа” (540 гр.), компас (62 гр.), хартия за отпечатване на Устава на БРЦК и „червени корици” пак за Устава (463, 22 гр.), букви за печатницата (1480 гр. – най-големият харч), абонаменти за в. „Свобода” (652 гр.), „за вапор” (60,5 гр.), за каруци от и до пристанището (65 гр.), за железница (27,4 гр.), за яташки къщи (21 гр.), за стария и новия печат на БРЦК (256 гр.), за сръбските военни правила (96 гр.) и т.н.

Свои пари: „на изпаднал родолюбец, който ми е помагал” (96 гр.) и на други изпаднали (30 гр.), а за себе си: „ризи, ботуши и вратовезка” (175 гр.), „за подкърпование на обувките ми” (10,5 гр.), „за балтон” (96 гр.), за храна за 3 месеца (375 гр.) и… за цианкалий (66,28 гр.).

И още - 84 гроша „за три дни по Великден и в денът на св. Кирила и Методия и още едно веселие, коги замина лясковския председател”.

И ако на първата страница на тефтерчето Левски е преписал тропара за св. св. Кирил и Методий, на последната страница в Тефтерчето има две лаконични записки:

„В Букурещ 1870 г. почина брат ми Христю на 9-ий април часа по 11:1/2 по европейски при денат”.

И още: „Упокои са капетан Иван от Търново между Братаница и Орта конак в Коджя Юрт между Тетевен и Златица, на 1867 г.”

За пълното съдържанието на бележника на Апостола по страници виж  този линк: http://ziezi.net/belezhnik/index.html

Почит към делото на Васил Левски

При почитане на паметта има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари (нов стил), която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари (нов стил). При въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.

Христо Ботев другар и съратник на Васил Левски в Българският революционен централен комитет бил първият българин възвеличил подвига и делото на Апостола на българскат свобода с написаната от него елегия: „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ“

По думи на съвременници и приятели на Ботев, в продължение на три години Ботев винаги носил със себе си текста на стихотворението, за да го редактира. Това е нетипично за писателя, който често пишел стихотворенията и статиите си на един дъх.

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него... Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!

Това е първият вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Публикуван е във в. "България", г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в "Съчинения на Христо Ботйов" под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.

През 1883 година Захари Стоянов публикува книгата посветена на Апостола "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му"

Паметника посветен на Аапостола на Българската Свобода Васил Левски е издигнат на лобното му място бил сред първите издигнати след Освобождението в София - столицата на възкръсналата след пет века османско робство българска държава. Идеята за издигането на паметник посветен на подвига и саможертвата на Левски за българският народ били още след краят на Руско - турската освободителна война приключила на 3 март 1878 г. с подписването на Сан Стефанският мирен договор на Русия с Османската империя, който признавал възобновяването на българската държава на Балканите.

Поради лоша организация и липса на финансиране паметникът на лобното място на апостола бил официално открит едва на 22 октомври 1895 г. Паметникът на Левски, представлява колона с височина 13 m, изработена от сив гранит по проект на чешкия архитект Антонин Колар. Основната част от колоната била работа на италианеца Абрамо Перукели, а бронзовият барелефен портрет е от Йозеф Страховски. Всяка година на 19 февруари /на тази дата се отбелязва обесването на Васил Левски след 1916 година, когато се сменя календара/ пред паметника на апостола, български а понякога и от чужди държавници гости на нашата страна, политици, общественици, граждани поставят венци и цветя.

Произнасят се речи припомнящи заслугите на Левски за свободата на България. Паметници на Левски, негови бюстове, барелефи, портрети има освен в София, родният му град Карлово и във всички кътчета на България, за която той се бори и отдаде живота си.

На името на апостола на българската свобода има наречен град - Левски. Името на Васил Левски носи Националният военене университет , както и голям брой средни училища в цяла а България Името на апостола , носят улици, площади, булеварди, кораби, заводи, териториални единици - квартали и райони на градове. Името на апостола през Втората световна война носели и елитни партизански формирования ръководени от Отечественият фронт.

В близкото минало, много пионерски, комсомолски организации, бригади на трудови колективи също са носели името на Левски. Това е така защото, Левски е може би единствената историческа личност в България, заслугите на която нито една политическа сила, нито един правителствен кабинет, независимо от историческите превратности не намериха сили да оспорят. Апостолът на българската свобода, макар да не е светец, какъвто някои се опитаха да го изкарат през последните години изобразявайки на икона Апостола на българската свобода като "Свети Йеродякон Игнатий" а е човек, който борейки се в настоящето негово време - 19 век е хвърлил поглед в бъдещето издигайки пръв измежду всички представители на революционерите на Балканите още тогава идеята за "Чиста и свята република", в която трябва да живеят добре всички без оглед на тяхната народност и религи.

 

Използвани източници: abritvs.com,vasil-levski.eu, neizvestnigeroi.blogspot. krumblagov.com, stara-sofia.blogspot.bg

Печат PDF

Back to top

Copyright © Вселена нюз 2019

joomla templates by Free Joomla Templates & Projektowanie stron Szczecin.